Историята зад книгата

През 2020 година родителите ми починаха. Като единствена дъщеря се озовах сама.

През 2021 направих първи опит да напиша тяхната история. Исках да запазя нещо от тях за детето си, което никога няма да ги познава. Но не бях готова. Беше твърде трудно, не се чувствах комфортно да продължа и спрях.

През 2025 видях обява за конкурс за коледна книга и разбрах, че това е моят знак. Да вдъхна живот на историята, но този път я облякох в художествена измислица, около една сладкарница на име „Спомен".

Защото това е точно, което е тя.

Много от героите носят истински черти, истински реакции, истински думи - точно каквито биха били и в реалния живот. За тази книга изразът „всяка прилика с действителни лица е случайна" не важи. И въпреки болката, от която тръгна всичко, вярвам дълбоко в щастливия край. Колкото и трудности да са се изпречвали пред мен, вярвам, че всичко се случва с причина и накрая нещата се подреждат. Може всички да смятат, че нося розови очила, но не смятам да ги свалям.

Писането на първата чернова отне три месеца. Редактирането… цялата следваща година. Целият процес беше терапия, каквато не бях търсила съзнателно, но от която имах нужда. Позволих си да плача, нещо, което рядко ми се случва, и по този начин преработих доста потиснати емоции, натрупани с годините. Колкото и трудно да ставаше, не помислих нито за миг да се откажа. Не исках тази книга да остане просто файл на лаптопа ми.

Написах я за себе си. За да преглътна болката, да си спомня всичко и да ценя още повече това, което имам сега. Но ще бъда изключително щастлива, ако с тази история помогна дори с 1% на някой друг да се почувства по-добре, след като я прочете.

Когато я прочетете, вероятно ще си поплачете накрая. Но искам да знаете - всяка сълза, която изтича от очите ни, полива нашето по-добро бъдещо аз.

А на родителите си имам само едно нещо да кажа. То е в цялото просвещение на тази книга - дума, която, не случайно, е любимата ми.